Манфред Понтийски

Изминалият дебат между кандидатите за председателския пост на Европейската комисия не показа абсолютно нищо ново и дори това не е новина. Участници бяха Манфред Вебер (Германия, Европейска народна партия), Франс Тимерманс (Холандия, Партия на европейските социалисти), Маргрете Вестагер (Дания, Алианс на либералите и демократите за Европа), Ска Келер (Германия, Европейска зелена партия), Нико Куе (Испания, Европейска левица) и Ян Захрадил (Чехия, Европейски консерватори и реформисти).

Наглед разнообразна група, но изказаните позиции могат да се обединят в три лагера – десен на Захрадил, среден на Вебер и ляв на всички останали. В традицията на предишните дебати разлики между Социалистите, Левицата, Зелените и АЛДЕ на практика почти отсъстваха, като единствените спорове между бяха на тема точно колко социализъм и федерализъм желаят и в името на какво. Почти пълното припокриване по темите за миграцията, данъците и климатичните промени направи левия вот на европейски ниво доста труден. Ако изборите бяха с общоевропейски листи, както предлагаше президента Макрон трудно избирателите в страните членки биха направили разлика между различните политици от този спектър.

От друга страна Ян Захрадил изглеждаше безкрайно самотен в защитата на моделът на Европейския съюз, така както беше замислен от неговите създатели.

Единственият глас, който се обяви за Европейския съюз, но без бруталната намеса във вътрешните работи на страните членки отново беше той – точно каквито са настроенията из цяла Източна Европа. Парадоксът, вероятно идва от тежкото ни минало, което е до болка запознато с централни решения спускани от едно място и нормалните опасения от свърхсъюзите, идващи от самосъздаваща се и самоподдържаща се номенклатурна прослойка. Всички други участници в дебата, освен него, включително Манфред Вебер се обявиха за взимане на решения с мнозинство, а не с единодушие – начин на мислене, който би бил немислим само преди няколко години – или с други думи – първа стъпка към диктатура на Западна Европа над по-малките ѝ съседи. Това със сигурност не е Обединена Европа към която се присъединихме – но надежда все пак има, защото Източна Европа има все по-голямо самочувствие – не на просяк, който чака подаяния, а на пълноправни членове на континентален съюз. Мантрата, за получаваните пари от богата Западна Европа работи все по-малко, а вноските, които плащат държавите от Източна Европа са все пак нашият дан.

Разбира се, родните за родните послушковци, които винаги чакат спасение от Запада да разреши собствената им политическа некадърност няма по-голяма опасност от една Източна Европа с мнение и самочувствие.

Но нека стигнем и до Манфред Вебер. Макар че ЕНП ще понесе удар на следващите избори и макар вътрешното и разцепление да се задълбочава, те все пак ще бъдат най-голямата политическа партия и в следващия европарламент – с по-малко, отколкото бяха и с по-малко отколкото им се иска.

Досега Манфред Вебер се държи като истински Пилат Понтийски и усилено се опитва да си измие ръцете и да не вземе решение. Решение, къде ще бъде ЕНП след изборите. Дали ще продължи дразнещото за всички европейски граждани аполитично обединение с левиците, завещано му от Жан Клод Юнкер или действително ще прояви нетипична смелост като за европейски политик и ще изпълни дясното обещание на партията си. Накъде, господин Вебер? Към бележка под линия или към историята? Изборът е ваш, но Европа, гражданите и дори собствената ви партия няма никога да ви прости, ако не сте на висотата на момента.

Пълен запис на дебата

Оригинална публикация

Previous

%d bloggers like this: